Фотосафари с Тони (1)
В 9.00 часа сутринта чакаме пред хотела, идва микробуса точно както сме се разбрали предишния ден, посреща ни младо атрактивно момиче и ни приветства на английски език. Казва се Тони. „Привет, и на нас ни е драго да се запознаем!“
Потегляме бавно и докато се настаняваме с дъщеря ми на задните седалки и оправяме раниците и фотографската техника (!), си говорим на български. В този момент Тони се обръща към нас и с подозрение в гласа ни пита от къде сме. „От България.“ – отговаряме ние и по реакцията разбираме, че Тони също е от България. Невероятно, но факт! – светът е малък. Тони е от Варна и от десет години живее на острова. Пътувала е из Европа, след което се установява в Лансароте. Знае много за острова и все още обича да снима неговите невероятни пейзажи – всеки път различни под променящата се светлина на Атлантическото небе.
Островът е създаден от вулканите. Северната и южната част много се различават. Северната е по-зелена, южната е почти изцяло в черно – кратери на вулкани, изстинала (слава богу) вулканична лава и черен вулканичен прах. Което прави контраста с белите сгради много рязък. Къщите са арабско-африкански стил – изцяло бели, с малки прозорци със зелени или сини кепенци и врати в същия цвят, без покрив за по-лесно събиране на дъждовна вода.
На острова няма извори и собствена питейна вода. Жителите и многобройните туристи разчитат на външни доставки. Има завод за обезсоляване на вода от океана, но и тя, заедно с дъждовната вода, не се използват като питейна, а главно за напояване и домакински нужди. Само на отделни места видяхме вятърни турбини (без да споменаваме останалите от преди време такива, които не функционират и служат главно като туристическа атракция) въпреки постоянните ветрове на целия архипелаг. Не са много разпространени и соларните панели, макар че слънцето е силно и температурата през цялата година се задържа в интервала 18-25 градуса. Затова и Лансароте е известен като „островът на вечната пролет“.
Почвата е черна и на места червена. Отвоюваните парчета земя са оградени с вулканичен камък и на тях се отглеждат картофи, зеленчуци, лозя и плодни дръвчета. Посипват земята с вулканичен пясък, така че оскъдната роса и дъждовна вода да се запазят за по-дълго време. Всяка къща разполага със съоръжения за складиране на дъждовна вода.
Преминаваме покрай кактусови ниви, разположени в заградени зад вулканичен камък пространства, така че да са по-малко изложени на вятъра. Кактусите се отглеждат заради червените плодове, от които се произвежда сладко, както и заради малки буболечки, с които са развили симбиоза. Буболечките, наречени кучиния (cochineal, Dactylopius coccus), се използват за добиване на червената боя. Приличат на големи песъчинки или много фини камъчета. Събират се тези, които вече са дали поколение. Оставят се в буркан или бутилка да изсъхнат и когато червената боя е необходима (използва се в сладкарството, за боядисване на текстил и други) се слагат във вода, за да пуснат червения си цвят. Казват, че добито по такъв начин, червеното е много трайно.
Въпреки, че през последните години населението на острова се е увеличило, много от местните жителите напускат, малко са младите хора. За тях на острова няма много перспективи за развитие - само един филиал на университет със специалности, свързани с туризма и чуждите езици. Местната икономика разчита почти изцяло на туризма, другият основен сектор, земеделието, изисква почти изцяло ръчен труд – като цяло непривлекателна среда за млади хора.
Първият ни фотографски обект е изоставения кораб. Добре позната атракция, намира се точно до предприятието за преработка на морска вода, южно от курортното градче Коста Тегизе (Costa Teguice). Тони разказва, че корабът е гръцко производство. Гърците обаче предимно са го експлоатирали, без да го поддържат. При един търговски курс от Африка до Америка, по време на който превозват много специфичен и изключително скъп дървен материал, и точно преди архипелага, на кораба се появява пробойна. Гърците опитват да го вкарат за ремонт в пристанищната работилница на острова, но от там им отговарят, че повредата е прекалено сериозна за тях и не се наемат да го ремонтират. И за да не блокира работата на цялото пристанище, екипажът е принуден да акостира в съседния залив, където корабът може да бъде видян и днес. Това се случва преди около тридесетина години. Тогава местните, поради това, че са доста бедни хора, го опоскват до скеле. Наскоро властите са имали намерение да го махнат, но местните, заедно със заселилите се чужденци, подписват петиция в негова защита. И не случайно – корабът е известна туристическа атракция, разпознаваем е, а много водолази организират експедиции до останките.
Тони се опитва да ми налее ЦУ (ценни указания) в главата по повод как да използвам собствения си фотоапарат – за да размажем водата си трябва много ниска скорост (между 5 и 10 секунди), силно затворена бленда (колкото е възможно, в случая F 25) и 100 на айсо-то – условия, постижими при изцяло ръчно управление на експозицията. Ефектът е постижим единствено с тъмен филтър, който тя любезно държи пред обектива ми. Улисахме се в техниките и не забелязахме как приливът за малко да ни залее. Оказва се, че приливът тук се сменя с отлив на всеки шест часа, при това с голяма разлика в нивото на водата от порядъка на метри.
На сайта ще откриете най-добрите ми резултати от фотографирането – за попаденията е „виновна“ Тони, за „негативите“ – моя милост J